Пристан
Пристан
Здравей, Утро!
Дванайсет е.
Сричам.
В очите ми твойте седемнайсет кокичета;
чаша с кафе,
по-горчиво от
истина;
думи,
скитащи между мене и листа.
Не ме чакай. Недей.
Тъкмо хванах си вятър.
Ще го пусна към хълма
да лети с хвърчилата.
Ще поседна на облака, който кацнал е в клоните
и ще гледам децата как играят и гонят се.
Недей, Утро!
Не ме карай да бързам!
Остави ме да сричам...
Нека си бъда онова твое момиче.
Нека очите ми с цвета на пръстта
пристан да бъдат за мойта земя...
© Надежда Маринова All rights reserved.
