Ето! Няма те! Тръгнал си, нали?

Плакал си в нощта, бил си пак ти сам!

Аз ли не разбрах, ти ли не каза?

Колко те боли, колко ти тежи...

На мен защо не каза, мили мой?

На своята приятелка, защо?

Където и да си сега, постой,

почакай ме, при теб ще дойда, знай.

Чаках те сама да се появиш.

На моята врата ти да позвъниш.

И посрещам пак, плачейки, нощта.

Моят вик крещи името ти пак.

Че, забързана и унесена,

болката ти аз тъй и не разбрах!