Като в някоя безименна трагедия...
на един самотен автор в предверието на здрача,
хванал писалка в ръка
и написал нещичко за любовта.
Някак си безсмислено звучи,
но сърцето друго на ухото ми шепти.
Мразя, когато нашепва ми тези слова,
но какво да сторя, те са като огън в плътта.
И когато всичко губи смисъл,
душата ти не се нуждае от никаква прочута мисъл...
единствено от усмивка алена като греха,
и целувка, казваща твоя съм сега!


Устните ти докосват ме единствено в съня ми,
целувките са толкова вкусни, въпреки греха ни,
не мога да се откажа от тази емоция фатална,
не мога да оставя тази мое любов скандална.
Не искай ти от мен да те забравя... сърцето не прощава,
накрая то с разплакани очи ще ме гощава.
Сезоните се менят, вятърът ме удря с пълна сила...
аз прося любов и търся твоята закрила.
Чрез болката те усещам всеки божи ден,
чрез силата на чувствата те виждам вътре в мен.
Дори да си далеч... пак ще те обичам,
дори да не си никога с мен... пак ще те обичам
и завинаги до гроб моето сърце на теб обричам!


Дяволът си играе със сърцето ми, мачка го и бавно го убива,
не ти, мила, не ти, единствено съдбата малко по малко го затрива.
Може би за грешките предишни или деянията предстоящи,
животът ми сега е от бедняшки по бедняшки.
Без любовта ти съм бездомен скитник в нощта,
без радостта си съм един самотник, в любовта и в греха.
Със сълзи на очи се смея, с прободено сърце живея...
за твоето докосване и мирис всеки ден копнея.
Чуваш ли сърцето ми, страдащо, как говори,
с думи човешки, отправило ръце към бога и се моли.
Молитвите са единствената утеха за душата ми проклета,
толкоз мъка изживя нещастницата клета!

                                Обичам те!