Изведнъж заоблачи се небето,
разпиля набързо мокри коси,
на прозореца замислен се вгледах
в струйките водни сълзи ...
виж как път си надолу проправят,
както в човека когато боли,
така дните се мълчаливи смрачават
и очертават по лицето бразди ...
Но защо ли дъждът напролет е тъжен?
О, навярно нам да покаже
как може да се мие мъката бърже,
за да светлее после в душата ...
© Валентин Василев Todos los derechos reservados