Отиде си денят ми във безкрая,
небето притъмня от самота!
Навъсената нощ във мойта стая
приижда с онемяла пустота!
Вихрушката на зимата студена
сковава ми сърцето в тежък лед,
но някъде дълбоко притаена
надеждата блещука… за напред!
За време безвъзвратно отлетяло,
браздило трайно моето чело,
макар и остаряла в мойто тяло,
душата ми е… пролетно листо!
Тя трепнещо очаква да повее
южняка, скоро тука долетял.
И песен ранна топло да я сгрее,
на славея в клонака…пак запял!
Сърцето ми в зелената си пролет
отхвърля насъбралия се злак.
На птиците с прииждащия полет,
надежда за любов… разцъфва пак!
12. 02. 2017 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados