Живот от болка, живот от самота,
с какво заслужих всичко това?
Тръгна си без да ме прегърнеш дори,
тръгна си и само спомени остави.
Когато говореха всички,
на думите не вярвах.
Когато плачеха всички,
в сълзите им не повярвах.
Сега разбирам, прави са били.
Сега разбирам, на истина боли.
Чудя се как го допуснах?
Да си тръгнеш, как ли те пуснах?
Ето, смешно е, но не вярвам и в това.
Смешно е, да, но усетих болката.
Ти си отиде, с очите си видях,
но още си в сърцето, това разбрах.
Не искам да плачат моите очи,
ала валят сълзите сами.
Нима си ми дала парченце сърце,
топло, разтопило в мене всички ледове.
Нима си тази, която успя
да промени възгледите ми за любовта.
И нима след всичко това
вратата завинаги затръшна?
© Владимир Петков Todos los derechos reservados