Понякога копнея да изпитам

Съдба на някой друг; да се отвърна

от Себе си; до смърт да се наскитам.

И чак след век у Мен да се завърна.

Да бъда космонавт; да се изкáча

на най-самотната звезда и да открия

един забравен Малък Принц да плаче.

Сълзата му да причастѝ и Мен, самия.

Да бъда Лъч и с нежност да проникна

в най-тъмната Душа и да разтворя

листцата ѝ - на Слънце непривикнали.

С любов и ласка с Нея да поспоря.

Да бъда Пътя, който криволѝчи

през две Сърца; да бъда сам Сърцето

на нивга неизричано „Обичам!“;

на Обич неотгатнатото Цвете.

И две ръце, от чийто пръсти блика

най-щедра Светлина към две Очи –

очите, дето никой не надниква

и не повикват ничии лъчи.

И старт, и страст Човека да изстранствам;

във Бездната на всяко „Аз“ да слезна.

И Себе си захвърлил във Пространството, -

завинаги от Мене да изчезна.