Прошка
Омразата ме дýши като ястреб,
наръфал тялото ми вледенено.
В тъгата на нощта повтарям – баста –
и глождят ме отчайващи съмнения.
Дочувам твоя глас – безумно близък,
как с думите обесени ме дýши.
Удавена в тресавище навлизам –
отритната, ранена и ненужна!
И стрелкащи са думи и закани,
пожари бълват, вятърът гаси ги!
На спомена дълбоките ми рани
със своята абсурдност ме застигат.
Стопи се в бездна близост помежду ни,
далечни сме – несбъднати вселени.
Дали ще да се родят за прошка думи,
че всичко свято между нас простена!
Аз думите "прощавам" не дочаках,
а в мен се счупи нещо безвъзвратно.
Не мога от сърцето да те махна,
защото знам – кръвта вода не става.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Антоанета Иванова Todos los derechos reservados
