За моята любима баба - винаги ще те носим в сърцата си!

Възпях аз всичко на света –

любов, омраза, самота,

но нещо днес ме разлюля –

разбрах, че не описах аз смъртта.

Стоим във стаята и плачем.

Не си отивай ти от нас,

но пред смъртта ний нищичко не значим

и те изпращаме във този час.

Очите впервам във лицето ти,

то тъй красиво е във този ден,

но ти не сещаш погледа ми

и бавно тръгваш си от мен.

Ръката ти с тревога хващам,

но тя смразява ме... тъга!

И аз изплашено глава поклащам

и пада на страната ти сълза.

И аз я трия „Събуди се!”

шептя безпомощна сега,

но някой шепне „Откажи се!

Не ще да стане вече тя”

И аз ридая, тихичко ридая

и всички ме окайват пак,

но аз за хората нехая

и плача пак във този мрак.

Прости ми, бабче, че те пуснах...

Не исках, но не пита ме смъртта,

аз бавничко до тебе се отпуснах...

Знай, с тебе не умира любовта.

Положиха те бавно във земята,

превърнала се в твоя пристан сетен

и аз стоя пред теб в сълзи облята

и на кръста слагам цвете.

Но ти не знаеш, няма как да разбереш –

земята стиска те в прегръдка здрава.

В сърцата наши никога не ще умреш,

добрите хора не потъват във забрава.

Сега почивай ти във своя дом

и нека сянка пазят ти цветята,

това за теб последен е подслон,

а ние плачем с болка във сърцата.

Почивай в мир и ни пази от там!

При ангелите, знам, си ти сега!

Почивай в мир, а ний ще плачем тук без срам

и знаем, ще сме с теб във вечността.

„Обичаме те!” – тихо шепнем,

а ти ни гледаш пак отгоре.

Без теб не можем, цели тръпнем

кафявите очи пак да отвориш.

Но ти не шавваш даже,

а ние плачем пак, но не за теб,

а за това, че те изгубихме,

завинаги си тръгна от живота ти...

И никоя рима не ще е достатъчна

и никоя песен не ще съживи.

Нас ти беляза ни с безброй отпечатъци –

в тъга и обич сърцето гори.

Аз винаги ще те нося отляво,

ще бъдеш ти спътница моя до край!

Ах, колко обичам те... Чуваш ли, бабо?

Чуй ме – обичам те... Винаги – знай!

5.09.2008г.