Прощавам ти, но...
И в този съден ден явявам се пред Теб,
захвърлил хилядите кожи на живота...
Навярно помниш своя Син самотноклет,
до края молещ се, разпънат на Голгота.
Преминах в транс пустинята от земни дни
(под птици стръвни късащи месото на душата)
към Истината вулканични чувства устремил,
с очи попили в ирисите тръпката на необята.
Не нося в пазвата си скъпоценен земен дар,
а само ерес, по-свещена от петте прободни рани,
превърнала страданието ми в любов-пожар
към всички клетници за царството Ти все незвани.
На дъното съм паднал целият опръскан в кал,
от тази същата, с която сътвори за миг човека.
Но не към него днес изпитвам непосилна жал -
тъгувам за несбъдналата се спасителна пътека.
Защото сянката на страховито бъдеще надвисва
и липсва силата закрилница готова да помогне.
Безпомощни са вече даже светлите орисници,
а вяра и надежда са заключениците бездомни.
И в този съден ден изправям се пред Теб
от кръста тежък, върху който ме остави.
Да си припомниш Син и прокълнАт Поет...
Прощавам, Ти, но братята ми не забравяй!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Младен Мисана Todos los derechos reservados
