Бяхме приятели неразделни,
в толкова много смях и шеги
минаваха дните безгрижни.
Деца бяхме щастливи тогава -
не познавахме болка и мъка,
каквито "големите" чувстват...

Неусетно пораснахме, сякаш
времето хукна пред нас
и отнесе ни на крилете си
към новите мисли и чувства.

Веднъж погледнах
случайно в очите ти
и видях там нещо -
странно, различно,
някакъв блясък...
сякаш искра... не,
не искра - огън!

Не знаех какво е това
не вярвах, че нещо се е променило
не исках да повярвам,
че ме гледаш с чужди очи
да, не са твоите -
това са очите на влюбен човек...

Но нима това е възможно?
Нима ти ме обичаш така,
както мъж обича жена?
Не, не мога да повярвам...
И все пак този поглед...

По-късно ми го каза:
"Обичам те и повече
не искам да го крия!"
Нямаше нужда от думи -
всичко разбирах сама.
Нищо помежду ни
няма да е същото.

Питаш ме какво изпитвам -
не знам какво да кажа,
огромна мъка се заражда
в изстрадалата ми душа.
Не мога да ти дам
това, което искаш.
Не мога да бъда
твоята жена.
Не искам и не мога
да те лъжа -
казвам ти го още на мига:
"Между нас не може
да се получи нищо.
Обичам те, но не така,
както искаш ти.
Обичам те, но като
приятел, моля те, ме разбери!"

Ти казваш:
"Всичко е наред"
но знам, че не е вярно.
Знам, че те боли,
знам, че ти е мъчно.
Иска ми се да вярвам,
че не съм виновна
за сълзите в очите ти,
но не мога -
знам го - нараних те...

А беше най-добрия ми приятел...

Моля те, върви си сега -
намери друга, която
да стопли сърцето ти,
аз не мога...
Забрави ме, живей живота си,
аз не съм за теб и
ти не си за мен...

Не знаеш колко много съжалявам,
че не можах да ти дам щастието,
от което имаш нужда и което
единствено ти заслужаваш...

Прости