Като изгаснал пламък

                 като необитаем приказен замък

                 душата ми сякаш умря

                 и остави тялото ми 

                 както иска да ходи по тази земя

                 Да заспи ако ще

                 да съществува безсмислено

                 под синьото небе.

                 Никога не притежавала сила,

                 душата ми сега съвсем се е уморила.

                 Не разбира защо животът трябва да е толкова жесток

                 защо е този безспирен поток.

                 Прераждания, дни,

                 минали и нови

                 отвори врата,

                 затвори очи

                 ето стани,

                 заспи и пак се събуди.

                 Ритъм цикличен,

                 живот себичен.

                Тук-таме яж

                тук-таме се надъхай,

                че имаш кураж.

                А егото ми някой може ли да почеше,

                че миналия път обидата на съдбата доста болеше?

                Раните стават по-големи,

                а въртят се все подобни проблеми.

                Е, някой са по-гадни,

                други са чужди,

                отговарят все на нечий нужди.

                Какъв е смисълът на това

                да си свещ,

                а да няма искра.

               Повече да не можеш да се възпламениш,

                а ако от смъртта не се боиш

                това значи,че няма какво

                 да те задържи на земното кълбо,

                 да те кара да се въртиш 

                 на това дяволско колело.

                 Но ето че продължаваме

                  и така ,

                 че има логика се заблуждаваме

                  докато не свърши тази игра.