Нощния Живот в Пустинята...
Загадъчно в багри вълшебни сияят
на Залезът гаснещ лъчите последни –
Пустинята сякаш върви си към „Края“,
но всъщност се ражда: с Живот чрез легенди...
И всяко сега малко пя́съчно зръ́нце –
с Енергия взета от светлината:
само́ заблестява в нощта като Слънце
раздухвано тук от пустинния вятър...
И в него събрана е Цялата истина
от Живота преминал до днес по Земята,
щом почнеш от първите крачки изминати –
до днешния залез преди тъмнината.
Но Вятърът ядно гаси цветовете
от дневната жега замаян, задъхан
(връстник е понеже на вековете)
сам бърза в нощта... Уморен да отдъхне...
...Животът в Пустинята, често миражен:
и неразбиран, учудващо странен –
умира в деня, през нощта се възражда
по своему тук – и жесток, и забавен...
В „шизофренната“ жега да оцелее
дълбоко във пясъка той се заравял,
а вечер, когато звездите изгреят,
излизал отгоре и пак продължавал...
В нощта на Пустинята, в бледия блясък
дошъл от звездите далечно-чаровни,
навън изпълзял от вековния пясък:
– Инстинктите древни Животът си помни...
И основно за всички те са еднакви,
а най–главното тук е да оцелееш,
че във края са важни единствено фактите:
тъй „някой“ – е жертва, а „друг“ – ще живее!...
... Но винаги също, в моменти приятни –
(навярно инстинктите пак задължават!)
тук има такива под звездните шатри,
които със страст се в нощта размножават...
... А няма и как да пожалиш за мъртвите,
че тъй Богове са редили Съдбата –
и Хищници винаги да са сред първите,
и те да налагат сами „правилата“!...
Но тук ветровете разнасят легендата,
че има и ден, (но веднъж през годината),
във който смирява се тази напрегната
и вечна вражда сред Живота в Пустинята...
... Звездите отново изгряват, далечни,
но някак утихват дори ветровете –
разхождат се кротки, приятелски вече
и гладни дори, през нощта зверовете!...
Тогава Великата хищна хиена
е до грациозната антилопа
(но все едно́, са от друга Вселена!)
взаимно се радват те тук на Живота...
А пустинната зми́я в кълбото си свита
към малкото жабче,смирено поглежда,
но във нейната поза тъй зле е прикрита –
със инстинктите свързана „древна надежда“...
... Пустинния вятър всред дюните вие,
отива си залезът бавно, самотно...
Луната зад облак случаен се крие,
а в Пустинята тръгва с нощта и – Живота...
И отново инстинктите стари го грабват
във нощта из „пустинните диви селения“
и жертвите пак са невинни, но трябват –
че за тях изначално е тъй отредено...
А хищника гладен дори не разбира,
за него това (от инстинктите ясно)
в самата му еволюция се подразбира:
с възможността да убива ужасно...
Тъй нощем Живота хазартно залагащ
поема да търси любов и прехрана,
но Случай враждебен и не прощаващ
го среща с инстинкта на гладна „покана“...
А понякога той пък е: „ангел–пазител“
и Живота от сигурна гибел спасява...
Но дори и в неравна борба победител –
инстинкта невидим в Живота остава!...
... Инстинкта е, може би, вид гравитация
заложен и в нас, не предсказуем,
(но и цялата наша Свръхцивилизация
е безсилна когато е той – „неразумен“!...)
* * * * * * * * * *
...а в при́вечер...багри вълшебни сияят
на Залезът гаснещ с лъчите последни –
в Пустинята с тях се приви́жда уж „Краят“,
но но тя се възражда: с Живот чрез легенди...
09.05.2020.
Една нощ в Пустинята
© Коста Качев Todos los derechos reservados