Пустинята...

Нощния  Живот в  Пустинята...

Загадъчно в багри вълшебни сияят

на Залезът гаснещ лъчите последни –

Пустинята сякаш върви си към „Края“,

но всъщност се ражда: с Живот чрез легенди...

И всяко сега малко пя́съчно зръ́нце –

с Енергия взета от светлината:

само́ заблестява в нощта като Слънце

раздухвано тук от пустинния вятър...

И в него събрана е Цялата истина

от Живота преминал до днес по Земята,

щом почнеш от първите крачки изминати –

до днешния залез преди тъмнината.

Но Вятърът ядно гаси цветовете

от дневната жега замаян, задъхан

(връстник е понеже на вековете)

сам бърза в нощта... Уморен да отдъхне...

...Животът в Пустинята, често миражен:

и неразбиран, учудващо странен –

умира в деня, през нощта се възражда

по своему тук – и жесток, и забавен...

В „шизофренната“ жега да оцелее

дълбоко във пясъка той се заравял,

а вечер, когато звездите изгреят,

излизал отгоре и пак продължавал...

В нощта на Пустинята, в бледия блясък

дошъл от звездите далечно-чаровни,

навън изпълзял от вековния пясък:

– Инстинктите древни Животът си помни...

И основно за всички те са еднакви,

а най–главното тук е  да оцелееш,

че във края са важни единствено фактите:

тъй  „някой“ – е жертва, а „друг“ – ще живее!...

... Но винаги също, в моменти приятни –

(навярно  инстинктите пак задължават!)

тук има такива под звездните шатри,

които със страст се в нощта размножават...

... А няма и как да пожалиш за мъртвите,

че тъй  Богове са редили Съдбата –

и Хищници винаги да са сред първите,

и те да налагат сами „правилата“!...

Но тук ветровете разнасят легендата,

че има и ден, (но веднъж през годината),

във който смирява се тази напрегната

и вечна вражда сред Живота в Пустинята...

... Звездите отново изгряват, далечни,

но някак утихват дори ветровете –

разхождат се кротки, приятелски вече

и гладни дори, през нощта зверовете!...

Тогава Великата хищна хиена

е до грациозната антилопа

(но все едно́, са от друга Вселена!)

взаимно се радват те тук на Живота...

А пустинната зми́я в кълбото си свита

към малкото жабче,смирено поглежда,

но във нейната поза тъй зле е прикрита –

със инстинктите свързана „древна надежда“...

... Пустинния вятър всред дюните вие,

отива си залезът бавно, самотно...

Луната зад облак случаен се крие,

а в Пустинята тръгва с нощта и – Живота...

И отново инстинктите стари го грабват

във нощта из „пустинните диви  селения“

и жертвите пак са невинни, но трябват –

че за тях изначално е тъй отредено...

А хищника гладен дори не разбира,

за него това (от инстинктите ясно)

в самата му еволюция се подразбира:

с възможността  да убива ужасно...

Тъй нощем Живота хазартно залагащ

поема да търси любов и прехрана,

но Случай враждебен  и не прощаващ

го среща с инстинкта на гладна „покана“...

А понякога той пък е: „ангел–пазител“

и Живота от сигурна гибел спасява...

Но дори и в неравна борба победител –

инстинкта невидим в Живота остава!...

... Инстинкта е, може би, вид гравитация

заложен и в нас, не предсказуем,

(но и цялата наша Свръхцивилизация

е безсилна когато е той –  „неразумен“!...)

*     *     *     *     *     *     *     *    *     *

...а в при́вечер...багри вълшебни сияят

на Залезът гаснещ с лъчите последни –

в Пустинята с тях се приви́жда уж „Краят“,

но но тя се възражда: с Живот чрез легенди...

09.05.2020.

Една нощ в Пустинята