30 nov 2021, 8:47

Пустинята на съдбата 

  Poesía » Filosófica, Otra
445 0 0

Аз се лутам из гъстата пустиня,

песъчинките дето са безкрай...

И не видях и капчица водица,

за нещастие или за радост май...

 

Аз се лутам из човешката пустиня,

където „всяка песъчинка е диамант“

В четиридесет-градусовата хладка жега

аз не мисля, че ще срещна някога гигант...

 

Аз се лутам из студената пустиня,

там най-хуваво е да се натъкнеш на мираж,

с жажда единсвен грях и сянката,

която от палмите ще взема на абордаж.

 

Пленник съм на една самотна ледена пустиня,

тук времето спряло е...

Заключеник, във една заскрежена пирамида,

животът ми да опустее...

 

Но защо всичко свършва просто така?

Така ли се приключва светът?

С проницателния, точен поглед на моята съдба

да се срути на моите мечти върхът...

 

Не! Не ще се лутам аз!

Устремен или към устието на Нил,

или към пирамидите във Гиза,

не ще съм веч унил!

 

И може би ще стигна до този властващ

Сфинкс, от песъчинки сътворен...

И ще го търся непрестанно плаващ,

върху маранята на утрешния ден…

 

Не желая да съм тъй омаян

от изгледа на някой си магически оазис...

Нека в неистова горещина окаян

да търся що е истина и що генезис...

 

Сигуро тогава ще съм готов да седна във нощта

пред пирамидата на Джосер.

С огън, осветяващ мощно, ясно небесните тела,

към които ще полетя като косер.

 

И не, светът не ще се свърши

докато човек не се опразни от мечти.

Съдбата може да породи и жега и скреж,

но важно е всеки да запази своя вечен стремеж!

 

 

© Victor Savchev Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??