Пълнолуние

Небе, нощ, влага, капки, луна, път, топлина,
красотата на слаба и в зенит светлина,
прорязана в средата от жицата на лудостта.
Бял пух, не, коприна или просто мъдростта
на вековете през взора и - съвършенство.
И ето гине моето съзнание в блаженство.
Под нея в тъмнина аз диря в свойта далечина
красива лунна, жива, пълна, кръгла светлина.
Катран, навсякъде е, ето! - огнена искра - луна, зеница, око.
Обсебен от мечти, в ехото на мойто тяло питам "Кой ни наблюдава? Защо?"
Дали защото, там горе, задушена от самотата
търси тя едничък смисъл до дъното, в душата?
Преде завеса лека, коприна пада пред поглед устремен,
при все прозрачна, непосилно през нея е да погледна заслепен.
Не се предава още, вятърът е с нея, помага със студена страст.
Зная, да зная! Тя ще види туй що невидимо е - от душата част.

 
Звездата близо е, в прегръдката на нежните лъчи,
въпрос, а той мълчи - "Защо блещукаш, гаснеш ли?"
Задушен дали умира, неспособен дъх да вземе,
(при все че други чакат теглото им той да поеме)
заради силната, тиха, най-нежна ласка на луната
или гори, изгаря, от нея далеч и близо, загледал красотата,
накрая молиш и се жадно - тъмнина, извикай мойто име!
Спаси замръзнал огън вътре в мене събуди - спаси ме...