За какво ли не жали човек сред вълнѝ и събития - 
за младежките дни с дух бунтарски и летвите ниски,
за невинното детство, с много смях и кавги без развитие, 
за измамна любов, все за нещо...  А, аз пък, не искам!

Носталгичният зов по отминало време вратата ми
все пропуска без звук. Рак не съм и не ходя назад.
На кого ли му пука - не знам - ни за ланските папрати,
ни за вечно мърморещи спомени "бил съм и млад".

Да съм млада, не съм. И не съм неподвластна на времето,
но от него, освен бели нишки в косите, събрах
пълна шепа с узрели зрънца (че бодливи са - дреме ми!)

и заключих в кръвта си и магия, и обич, и грях.

Вече знам как се носят на длан и кошмари, и изгреви,
как се вижда през тежки мъгли и се тича сред сняг,
как отрова таят цветовете, помпозно нагиздени
и цената да спреш на прогнил, но спасителен праг.

В броеницата тежка на дните нанизах безвремие
и зарових я в корен дълбок на вековно дърво,
а сега вместо с плач да устройвам за мъртвото бдение,
продължавам напред, към зората и ново добро.