Робинзон

29 dic 2017, 21:01

Poesía

390 0 1

Летят годините през улея на времето

и ти във него се вживяваш!

Помъкнал тежкото си бреме

сам своя образ пресъздаваш!

Човек очакваш на брега пустинен,

но няма кой до теб да хвърли котва,

и вгледан във морето синьо,

ти чакаш постоянно и се готвиш!

В момента на последната надежда,

от хоризонта – кораб се задава –

един човек към теб се вглежда,

към твоя ад и те спасява!

Събуждаш се от крясъка на птица,

оглеждаш се наоколо... След малко

ти пак разбираш колко си самичък!

Започваш пак да съществуваш жалко!

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

goblenka (Маргарита Ангелова)

2017-12-30T11:03:28+02:00

Добро сравнение! Всички сме Робинзоновци в личните си животи. Радваме се, ако си намерим Петкан! А, ако някой хвърли котва в нашето море и остане в нашият свят - големи късметлии сме! Поздрав! Много ми хареса!