Воркосиган (Светослав Николов)
63 97
30 ago 2007, 22:34

Ракова реалност 

  Poesía
538 0 6
 

Празно пространство... Бледа, болна луна.

В самозабравена въздишка отмира бавно вечерта.

Черни облаци се скупчват горе.Усещането е за самота.

Кехлибарът капе по лицето ми.Прегръщам Болката с Душа.


Крехките сълзи на студеният камък срещу ми,

се разсейват във въздуха, недокоснали земята.

Ракови клетки, танцуват бавно из кръвта ми.

Животът ми като есенно листо се премята.


Искам да изживея последните си мигове с теб.

На кадифена постеля, в кристален дворец,

а сълзите ти падащи една подир друга,

да целуват лицето ми, когато легна във гроба.




     Пояснениие: Не съм болен от рак.Надявам се никога да не бъда. Но смъртта на заболели хора се случва постоянно. Всяка секунда, всеки миг. Опитах се, доколкото ми е възможно, да опиша мислите глождещи съзнанието на един такъв човек. Като мен и вас. С единствената разлика, че той умира, а ние приемаме поредната си доза въздух.

© Светослав Николов Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Тук на земята,сред нас,около нас е пълно с болни луни.Хора,за които въздуха е последната доза,последното слънце,последния ден,последната целувка,последния...ужас!Готино пишеш!УСПЕХ!
  • И тази форма ти се отдава.
    Едвали има някой който да не е изгубил някой близък,
    но винаги боли.
    А болката не отминава...
  • "Смъртта е занимание самотно!!!"
  • Страхотно е! Много ми хареса,рядко се случва да срещнеш нещо,стойностно написано и то да е на по-интересна тема,какъвто е случаят,защото по принцип се твори и се пише само за любов,раздяла и т.н...,което е дразнещо понякога.
  • Разбиващо братле... Тая болка ми е позната, дядо ми почина от това. В един стих си успял да побереш повече болка отколкото аз в разказа си "полянката" - прекрасен стих, и много красиво написан. Желая на теб и на всички хора, никога на де срещат лично с това ужасно нещо.
  • Хубаво си го написал.Не знам защо се сещаме за болката само тогава,когато изгори някой около нас.Иначе всеки въздъхва и бяга бързо.Изживях тази болка - загубих майка си твърде млада и само едно искам да добавя..,трябва да даваме много обич преди това да се случи..,никога да не мерим,никога да не се скъпим,защото страшно много боли.Благодаря ти
Propuestas
: ??:??