Ракова реалност
Празно пространство... Бледа, болна луна.
В самозабравена въздишка отмира бавно вечерта.
Черни облаци се скупчват горе.Усещането е за самота.
Кехлибарът капе по лицето ми.Прегръщам Болката с Душа.
Крехките сълзи на студеният камък срещу ми,
се разсейват във въздуха, недокоснали земята.
Ракови клетки, танцуват бавно из кръвта ми.
Животът ми като есенно листо се премята.
Искам да изживея последните си мигове с теб.
На кадифена постеля, в кристален дворец,
а сълзите ти падащи една подир друга,
да целуват лицето ми, когато легна във гроба.
Пояснениие: Не съм болен от рак.Надявам се никога да не бъда. Но смъртта на заболели хора се случва постоянно. Всяка секунда, всеки миг. Опитах се, доколкото ми е възможно, да опиша мислите глождещи съзнанието на един такъв човек. Като мен и вас. С единствената разлика, че той умира, а ние приемаме поредната си доза въздух.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Светослав Николов Все права защищены
