Aug 30, 2007, 10:34 PM

Ракова реалност

  Poetry
669 0 6
 

Празно пространство... Бледа, болна луна.

В самозабравена въздишка отмира бавно вечерта.

Черни облаци се скупчват горе.Усещането е за самота.

Кехлибарът капе по лицето ми.Прегръщам Болката с Душа.


Крехките сълзи на студеният камък срещу ми,

се разсейват във въздуха, недокоснали земята.

Ракови клетки, танцуват бавно из кръвта ми.

Животът ми като есенно листо се премята.


Искам да изживея последните си мигове с теб.

На кадифена постеля, в кристален дворец,

а сълзите ти падащи една подир друга,

да целуват лицето ми, когато легна във гроба.




     Пояснениие: Не съм болен от рак.Надявам се никога да не бъда. Но смъртта на заболели хора се случва постоянно. Всяка секунда, всеки миг. Опитах се, доколкото ми е възможно, да опиша мислите глождещи съзнанието на един такъв човек. Като мен и вас. С единствената разлика, че той умира, а ние приемаме поредната си доза въздух.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Светослав Николов All rights reserved.

Comments

Comments

  • Тук на земята,сред нас,около нас е пълно с болни луни.Хора,за които въздуха е последната доза,последното слънце,последния ден,последната целувка,последния...ужас!Готино пишеш!УСПЕХ!
  • И тази форма ти се отдава.
    Едвали има някой който да не е изгубил някой близък,
    но винаги боли.
    А болката не отминава...
  • "Смъртта е занимание самотно!!!"
  • Страхотно е! Много ми хареса,рядко се случва да срещнеш нещо,стойностно написано и то да е на по-интересна тема,какъвто е случаят,защото по принцип се твори и се пише само за любов,раздяла и т.н...,което е дразнещо понякога.
  • Разбиващо братле... Тая болка ми е позната, дядо ми почина от това. В един стих си успял да побереш повече болка отколкото аз в разказа си "полянката" - прекрасен стих, и много красиво написан. Желая на теб и на всички хора, никога на де срещат лично с това ужасно нещо.

Editor's choice

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...