Вървях си вчера по "Дондуков"

и свих към "Александър Невски".

А там японска група вкупом

на руски пита: "Ето Левски?"

"Нет - викам - ето руски княз и воин,

не связан с наша родная история.

Он бил великий и светой,

но ето чуждая, не наша story.

За Дякон Левски... по "Московска" дайте.

И там он - серъй, грустнъй."

"А где Парламент? Въй знаете?"

"Идите с мене. Там на "Руский."

И горда ги поведох и със дух

на истински водач-пътеводител.

А те...  у коня : "Кто он? Аспарух?"

"Нет! Руский цар Освободитель."

"Я - викам - на прагулка в парка,

дроб нашей дорогой столицей.

И да отдъхньоте там за малко

на кола, сандви или пица."

А те се сбраха на едно

пред оня момък с автомата:

"Високий памятник на кто?

На Ботев, Волов, Караджата?"

Ей тука май се спекох вече...

Прочели нашата история,

дошли, горките, от далече –

аз за руснаци им говоря.

Как в техните очи изглеждам?

Къде съм, дявол да ме вземе?

Дали из София ги развеждам?

Или пък нейде покрай Кремъл?

Подвих опашка без обноски.

Избягах, сякаш от малария.

И чак на "Вазов" и "Раковски"

усетих, че съм си в България.