Вървях си вчера по "Дондуков"
и свих към "Александър Невски".
А там японска група вкупом
на руски пита: "Ето Левски?"
"Нет - викам - ето руски княз и воин,
не связан с наша родная история.
Он бил великий и светой,
но ето чуждая, не наша story.
За Дякон Левски... по "Московска" дайте.
И там он - серъй, грустнъй."
"А где Парламент? Въй знаете?"
"Идите с мене. Там на "Руский."
И горда ги поведох и със дух
на истински водач-пътеводител.
А те... у коня : "Кто он? Аспарух?"
"Нет! Руский цар Освободитель."
"Я - викам - на прагулка в парка,
дроб нашей дорогой столицей.
И да отдъхньоте там за малко
на кола, сандви или пица."
А те се сбраха на едно
пред оня момък с автомата:
"Високий памятник на кто?
На Ботев, Волов, Караджата?"
Ей тука май се спекох вече...
Прочели нашата история,
дошли, горките, от далече –
аз за руснаци им говоря.
Как в техните очи изглеждам?
Къде съм, дявол да ме вземе?
Дали из София ги развеждам?
Или пък нейде покрай Кремъл?
Подвих опашка без обноски.
Избягах, сякаш от малария.
И чак на "Вазов" и "Раковски"
усетих, че съм си в България.
© Ада Джио Все права защищены