В ковачница на Хефест
кованата от мед луна
сияеща от великолепие
изгря...
Душа на птица литна
пияна от любов.
С неземен глас изпяла
сетната молитва.
Останала без ложе и покров.
Рояк от духове палуват
по стръкове и по върхари.
В невидим океан от сила
млади вълни догонват стари...
Чрез оживяващите сетива
Мистерията сричам.
Едва ли някога ще се позная,
но знам,че те обичам...
Два лъча светлина във мрак.
Това сме. И покрити със одежди
Не се залъгвай със надежди,
Защото са признание
за безнадеждност...
Не можем да сберем
два мига-твоя с моя.
Светът е свят- различен чрез подобие
От еднаквостта сме защитени,
тъй както ледниците със морени
Както земята и бездънното небе.
Не може да близни сърца едно сърце.
Какво ли можем ти и аз сега?!
Да се допълним
като съседни части в пъзел.
Да хванем в примка здраво любовта,
да стегнем котвения възел.
Какво ли можем ти и аз сега?!
Да засияем взели се в обятие.
И като най-безценен накит
да сме върху ревера на Вселената.
И думите ни косвени да станат преки
А Бог да ни заснеме с камера,
за да останем във албума му навеки.
© Диана Кънева Todos los derechos reservados