В ковачница  на Хефест

кованата от мед луна

сияеща  от великолепие  

изгря...

Душа на птица литна

пияна от любов.

С неземен глас изпяла

сетната молитва.

Останала без ложе и покров.

Рояк от духове палуват

по стръкове и  по върхари.

В невидим океан от сила

млади вълни догонват стари...

Чрез оживяващите сетива

Мистерията сричам.

Едва ли някога ще се позная,

но знам,че те обичам...

Два лъча светлина  във  мрак.

Това сме. И покрити със одежди

Не се залъгвай със надежди,

Защото  са признание

за безнадеждност...

Не можем да сберем 

два мига-твоя с моя.

Светът е свят- различен чрез подобие

   От еднаквостта  сме защитени,

тъй както ледниците  със морени

Както земята и бездънното небе.

Не може да близни сърца  едно сърце.

Какво ли можем ти и аз сега?!

Да се допълним

 като съседни части в пъзел.

Да хванем в примка  здраво любовта,

да стегнем  котвения възел.

Какво ли можем ти и аз сега?!

Да засияем взели се в обятие.

И като  най-безценен накит  

да сме върху  ревера на Вселената.

И   думите ни  косвени да станат преки

А Бог да ни заснеме с  камера,

за да останем във албума му навеки.