Обгръщат ме спомени, поглеждам замечтано.
Пренебрегнах чувствата си, сега е неизживяно.
Красотата беше там, аз не я пожелах.
Можех да притежавам щастие, отрекох се от страх.
Съжалявам, че бях ням и нямах достатъчно кураж.
Замислено се упреквам, сега е само мираж.
Стиховете ми са семпли, но сърцето ги диктува.
Знае то какво е болка и от край време не ми дава мира.
Защо ли пиша – какво ще променя?
Погубих себе си и никога не ще си го простя.
Но все пак знам... надежда има!
Пожелая ли го сам – ще надживея всяка мъка.
Красотата в мен и теб е. Открий я!
Трепти в очакване на своя откривател. Покори я!
Спирам да пиша, сбогувам се с вас.
Тъгата познах - презирам всеки ден, всеки час.
Но надеждата е тук, нека сме добри.
Няма място за съжаление, сега е ред за ново вдъхновение.
© Ива Иванова Todos los derechos reservados