Обгръщат ме спомени, поглеждам замечтано.

Пренебрегнах чувствата си, сега е неизживяно.

Красотата беше там, аз не я пожелах.

Можех да притежавам щастие, отрекох се от страх.

Съжалявам, че бях ням и нямах достатъчно кураж.

Замислено се упреквам, сега е само мираж.

Стиховете ми са семпли, но сърцето ги диктува.
Знае то какво е болка и от край време не ми дава мира.

Защо ли пиша – какво ще променя?
Погубих себе си и никога не ще си го простя.

Но все пак знам... надежда има!
Пожелая ли го сам – ще надживея всяка мъка.

Красотата в мен и теб е. Открий я!
Трепти в очакване на своя откривател. Покори я!

Спирам да пиша, сбогувам се с вас.
Тъгата познах - презирам всеки ден, всеки час.

Но надеждата е тук, нека сме добри.
Няма място за съжаление, сега е ред за ново вдъхновение.