Обгръщат ме спомени, поглеждам замечтано.
Пренебрегнах чувствата си, сега е неизживяно.
Красотата беше там, аз не я пожелах.
Можех да притежавам щастие, отрекох се от страх.
Съжалявам, че бях ням и нямах достатъчно кураж.
Замислено се упреквам, сега е само мираж.
Стиховете ми са семпли, но сърцето ги диктува.
Знае то какво е болка и от край време не ми дава мира.
Защо ли пиша – какво ще променя?
Погубих себе си и никога не ще си го простя.
Но все пак знам... надежда има!
Пожелая ли го сам – ще надживея всяка мъка. ...