Разпилени думи в мрак и самота
Обичам те...!
Не казвам аз на теб!
Обичам те! Аз казвам на нощта...
Обичам те! Аз казвам на луната
и на вятъра студен...
Защо ти си толкова далеч от мен...?
Обичам те! Аз казвам на самотните дървета
и с клони те ми отговарят, ала не радост,
а мъка в мене сътворяват...
Обичам те! Аз казах на вечерта,
но тя ми зашлеви плесница!
Обичам те! Аз казах на деня,
но той ми подари парченце тъмнина!
Обичам те! Аз казах на звездите,
но те безмълвни ме погледнаха и
сякаш светеха за някои друг...
Обичам те! Аз казах на препускащия вятър,
а той през мен безжалостно премина и
остави ми единствено студения си спомен...
Обичам те! Разпилени думи в мрак и самота...
без никаква надежда...
без никаква мечта...!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Моника Стойчева Todos los derechos reservados
Този стих е писан много отдавна 2001 година...Пресъздадената емоция е стара,но това може би,няма значение..Радвам се, че реших да публикувам някои мои забравени откровения и да докосна с тях сърцата Ви!
