Разхвърлена,
           е така,
защото ми 
    харесва -
хаосът е цялата ми 
     представа за живота;
придобил е
    образ на прилежност.

Погледни наляво и виж,
че погледът ми е зъл,
погледни надясно и виж,
че прегръщам си пътя,
а напред ако се обърнеш –
танцувам със зората,
назад не поглеждай,
там със спомените плача...

Най-обичам да се раздавам
за теб и за хора,
неоценяващи
    нито  

          капчица

                    пот,
лееща се при труда
        в тяхна полза,
ала го правя с 
      цялата обич,
с цялото внимание,
        друга цел...
 
Мъча се
да погледна в очите ти,
да си помисля за пръв 
и последен път:
"не властваш над мен".
Контролът ти
      разхвърля дори най-претенциозно
подредената стая и най-невъзможно е
да се върне назад,
щом дума става за тебе...
Мислите ми пътуват на 400 км
и не се връщат
и съм разсеяна 
не съществувам,
не чувам
шума от ежедневието...
Вечно нещо пърха
в мен и дишам,
дишам тежко,
а ритъмът ти...
едва смогнах!
Умопобъркан,
а изглеждаше нормален...
разпиля ме,
сега ме има на местата,
дето някога си ме водил,
държейки ми ръката,
но не достатъчно здраво,
подсказвайки, че мога да си тръгна,
щом пожелая и ти...

В опит да събера частите си...

си доказах, че ме притежаваш още

и ще продължавам да следвам

вените под прозиращата ти дреха...

На любовта и прибоя

оставих се...

Надявам се краят 

продължителен да не е...