Знаеш ли какво стои между нас?

Една цяла Вселена,
която изпълвам с надежда;

едно цяло звездно небе,

във което съзвездията подреждам;

един дъжд метеорен,

който е завалял от милиони години

и безумие ми се струва да мисля,

че ще спре, с теб за да се разминем

по онази млечна пътека,

по която поемат нашите 21 грама лекост.

И естествено, питаш се как се стъпва не по Земята;

как се диша във вакуум;

прави ли са били Нютон, Айнщайн и Планк
за същността на телата...

А аз се опитвам да си представя, че с теб,

разпрашени на хиляди мигове,
ще докоснем съдбите си;
ще се трансформираме от маса във време
или вълни светлина

- две искри,
които прекосяват Вселената...

Ето, виждаш, опитвам се

да мисля със твойте мащаби;

да си представям космически кораби как се движат в небето,

как се строят галактически естакади,

Но във тези  трансцедентални пътувания

все си с мен,
като онейроидно бълнуване;

като някакъв болезнен копнеж,
какъвто и ти навярно изпитваш...

...Ще ми се да е спрямо мен. 
И да не мислиш чак толкоз мащабно,
гледайки към звездите...