Реката Стикс

От Атанас Маринов

Пристъпвам тихо и заставам кротко –

там в грубата тъма затворен.

И виждам приближава лодка

Задъхан е гребецът морен.

На този свят не ще остана дълго.

Защо ли? – Само аз и Господ знаем.

Обърках посоките в живота аз, но първо

кажи ми колко струва един живот назаем!

Глупак съм да – повтарям стари грешки.

Въртя се в дяволския кръг.

Играя шах без пешки - един голям недъг,

оставящ отпечатък. – Какво ще правя аз оттук нататък?!

Едва ли някой ще ме придружи,

забравен от другари стари.

Вертепът от мъртвешка сган гъмжи,

скрит зад високите дувари.

Дали пък взорът ми не е

само една измама?

Смъртта ми каза: “На бунище цвете не расте!”,

а беше мъдра стара дама.

Стикс е черна - непрогледна даже,

подобно на катранен бастион,

във хладните й пръсти погива всеки вопъл, стон,

замира, гасне и изчезва.

Уви! Харон е безпощаден!

А обликът му - леко странен.

Дали пък ще ме преведе?

Мъжът не спира да гребе!

Да, той не чака - бърза да прекара

душата ми през този брод.

Това е началото – тъй да се каже –

на моя нов живот.

Къде ли скитат се тез обречени души?

Комедията “Чандрамуки”.

Достоен присмех за царе,

погребани под тези чуки.

И Ада виждам, приличал на земята,

но няма никъде казани,

където папите-душмани,

ведно да скрият своите нозе.

А който казал е, че пирът безплатен е –

то той греши.

И има кой да го реши,

а последната присъда - Господ няма да я отмени.