Реката Стикс
Реката Стикс
От Атанас Маринов
Пристъпвам тихо и заставам кротко –
там в грубата тъма затворен.
И виждам приближава лодка
Задъхан е гребецът морен.
На този свят не ще остана дълго.
Защо ли? – Само аз и Господ знаем.
Обърках посоките в живота аз, но първо
кажи ми колко струва един живот назаем!
Глупак съм да – повтарям стари грешки.
Въртя се в дяволския кръг.
Играя шах без пешки - един голям недъг,
оставящ отпечатък. – Какво ще правя аз оттук нататък?!
Едва ли някой ще ме придружи,
забравен от другари стари.
Вертепът от мъртвешка сган гъмжи,
скрит зад високите дувари.
Дали пък взорът ми не е
само една измама?
Смъртта ми каза: “На бунище цвете не расте!”,
а беше мъдра стара дама.
Стикс е черна - непрогледна даже,
подобно на катранен бастион,
във хладните й пръсти погива всеки вопъл, стон,
замира, гасне и изчезва.
Уви! Харон е безпощаден!
А обликът му - леко странен.
Дали пък ще ме преведе?
Мъжът не спира да гребе!
Да, той не чака - бърза да прекара
душата ми през този брод.
Това е началото – тъй да се каже –
на моя нов живот.
Къде ли скитат се тез обречени души?
Комедията “Чандрамуки”.
Достоен присмех за царе,
погребани под тези чуки.
И Ада виждам, приличал на земята,
но няма никъде казани,
където папите-душмани,
ведно да скрият своите нозе.
А който казал е, че пирът безплатен е –
то той греши.
И има кой да го реши,
а последната присъда - Господ няма да я отмени.
© Атанас Маринов All rights reserved.
