С крачка напред разплисквам

поредното,

                    тридневното чудо –

един лик в една локва,

                   под Моста на влюбените.

Трезвият поглед,

вперен в хладното утро.

Прозявам се сънено.

Минавам по сухото.

Пейзажът е същият.

И блоковете, и къщите.

И натрошените съчки.

И мечтите под въглищата.

Отиването и връщането –

до целта и по пътя.

Но забравих смисъла.

Оставих и търсенето.

Когато прелиствам

еднообразните изгреви,

които понякога дори и не виждаме,

аз съм години назад, нейде в миналото –

угрижено, зимно, изстинало.

Ала каква е причината?

И какво ни е спирало

да сменим ретроградните,

износени символи.

И какво е онова, на което

всички разчитаме –

нещо раздиплено, нещо фиктивно.

Не разбирам събитията: простете!

Едва на 20 години съм.

Но пейзажът е същият.

От зима на зима.