Ръждясаха ти, рицарю, доспехите,
а верният ти спътник се пропи.
А крантата преживя пак утехата,
че сто години великанът спи.
Хей, воине, обувките ти, лачени,
напукаха се в тая рядка кал.
Прокъса ти се знамето, от влачене,
и против страх куршуми си си лял.
Хей, менестрел, попреглътни си песните,
отдавна, знай Луната оглуша.
Отритват малко лудите, нелесните,
не се котира тяхната душа.
Вдигни си кула, като Вавилонската,
изписвай с думи цялото небе.
Любов си имаш - кучешката, конската...
За теб не бе човешката, не бе...
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados