Той живееше сам, недалече от хората,

чуваше  весел смях през нощта.

Той не чувстваше на града умората,

не разбираше цветовете на есента.

Той не можеше усмивки да подарява,

безизразно беше металното лице.

Но мечтаеше той за радост такава,

и в неговите гърди да бие сърце.

За мнозина беше бездушен и хладен,

просто блестящо, метално парче,

но за живот беше толкова жаден,

както уморено, след игра, малко дете.

А искаше само и той да обича,

да знае какво е да те боли.

Нещастието той  да познава, да не отрича,

да усети вкуса на солени сълзи.