Росица
Най-личната мома била, той – лош,
на работа не ра̀чил да се хване,
по кръчмите пропивал всяка нощ
и свиден дом, и бащино имане.
За майка си отмяна тя била,
за тейко стари – Слънцето... напразно,
че плъзна клюка в цялата мах'ла:
Росица хубавица е непразна.
И как ли я примамил? Зъл, проклет,
това дори и клюката не знае.
Насилил я край бащиния плет...
Пристанала Росица и това е.
Три дни зурната на умряло ви,
танцуваха пияните сватбари.
Примряла, моли в стъпкани треви
през съ̀лзи Рòса гръм да я удари.
Събраха ѝ посуда майчин дар,
повлякоха воловете колите...
А тейко ѝ, от мъка слаб и стар,
за две недели си склопѝ очите.
Задяна Роса тежкия ярем,
занизаха се дните зли и куци.
Пиян крещеше: — Сипвай, да ядем!
И блъскаше де свари... Все с юмруци.
Дойде и зима, вън забръска сняг,
фъртуна ви по долове, оврази,
а Роса само мислеше: все пак,
детенцето си смогнах да опазя.
В най-тъмна нощ, като по Божи план,
замъчи се Росица – първескиня...
На сутринта нахълта той, пиян,
откри я мъртва, своя син – изстинал.
И днес, когато сняг навън кръжи,
я виждат, казват – слиза от небето,
в прегръдките си своя син държи
и пее му и кърми го додето
навън петел издигне ясен глас,
а после се разтапя сред мъглица...
Дано не натъжих сега и вас,
разказа ми това сама Росица.
За него ще попитате? Умрял.
Изпепелил го, казват гръм, в полето
и чуват нощем, вие вън чакал,
и търси си жената и детето...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados
