Розата на душата

Розата цъфти в безкрайна пролет,

с листа от чувства – крехки, но силни.

Ухае с аромата на миналото,

а в цветовете ѝ – спомени мили.

Тя пази тръните – своите рани,

но крие в сърцето си лъчи от зора.

Всеки лист е шепот на желания стари,

всяко бодло – истина за любовта.

Розата пада, но не умира –

пламъкът не се губи в нощта.

Тя е пътеводна звезда в ръцете,

когато вярваш в светлината на света.