Чертая окръжности бели
и ги посипвам с брокат и червило.
Стават моите затвори красиви
и като мънички надежди
бляскат в нощните двери
на безсънните ми стихове.
Ала все пак са затвори -
една линия, чийто край
се губи в началото
като змия, захапала
върха на опашката.
Безнадеждност!
Остави ми да я облека
в приказните одежди
на надеждата.
И как ли да стане?!
Боже, а успявам.
Жалко е.
И някак хубаво.
Силна съм и се справям.
Но в мигове, наситени от екот,
в нощи, покрити със самота,
в дни, пълни със съмнения,
в мигове на слабост и на гняв -
не зная коя съм.
И е страшно, че успя
така да разтревожиш
подредените ми полици.
Жестокост!
Остави ми да я превърна
в нежност синя.
И как да стане?!
Боже, а се справям.
Тъжно е.
А се възгордявам.
Но какво ти показвам,
какво ти доказвам,
че мога да бъда послушна,
че мога да съм по-различна,
или може би, че съм безчувствена
и не ме боли и не страдам?!
Ти не разбираш моя свят.
Очарователно е желанието ти,
ала все не успяваш.
Смях.
Бях ти оставила,
за да ми го пазиш.
Ала си непостоянен
и остави да го разграбят.
Простимо е.
Ала боли като рана от порязано
и оставам празна.
Винаги намираш хубава дума,
с която да посрещнеш деня ми
и усмивката ти изгрява
над утринта, белязана с безсъници.
И леко ми става
и започвам да вярвам,
че змията ще пусне опашката си
и ще поеме в някаква посока.
Без значение е вече каква.
Обич истинска.
Бях ти оставила
и трябваше само да я пазиш
от неискреност.
Боже, а не го направи.
Болезнено е,
а пак прощавам.
И украсявам
с брокат и червило,
със захаросани фигурки,
с панделки, с фиби.
Поне за другите
затворите ми да изглеждат
хубави.
Какво ще отговарям,
ако ме попитат
защо сама се в тях затварям.
Нека поне да изглеждат красиво
и се моля още малко
да не се размажат броката и червилото.
© Кали Пламенова Todos los derechos reservados