Чертая окръжности бели

и ги посипвам с брокат и червило.

Стават моите затвори красиви

и като мънички надежди

бляскат в нощните двери

на безсънните ми стихове.

Ала все пак са затвори -

една линия, чийто край

се губи в началото

като змия, захапала 

върха на опашката.

Безнадеждност!

Остави ми да я облека

в приказните одежди

на надеждата.

И как ли да стане?!

Боже, а успявам.

Жалко е.

И някак хубаво.

Силна съм и се справям.

Но в мигове, наситени от екот,

в нощи, покрити със самота,

в дни, пълни със съмнения,

в мигове на слабост и на гняв -

не зная коя съм.

И е страшно, че успя

така да разтревожиш

подредените ми полици.

Жестокост!

Остави ми да я превърна

в нежност синя.

И как да стане?!

Боже, а се справям.

Тъжно е.

А се възгордявам.

Но какво ти показвам,

какво ти доказвам,

че мога да бъда послушна,

че мога да съм по-различна,

или може би, че съм безчувствена

и не ме боли и не страдам?!

Ти не разбираш моя свят.

Очарователно е желанието ти,

ала все не успяваш.

Смях.

Бях ти оставила,

за да ми го пазиш.

Ала си непостоянен

и остави да го разграбят.

Простимо е.

Ала боли като рана от порязано

и оставам празна.

Винаги намираш хубава дума,

с която да посрещнеш деня ми

и усмивката ти изгрява

над утринта, белязана с безсъници.

И леко ми става

и започвам да вярвам,

че змията ще пусне опашката си

и ще поеме в някаква посока.

Без значение е вече каква.

Обич истинска.

Бях ти оставила

и трябваше само да я пазиш

от неискреност.

Боже, а не го направи.

Болезнено е,

а пак прощавам.

И украсявам

с брокат и червило,

със захаросани фигурки,

с панделки, с фиби.

Поне за другите

затворите ми да изглеждат

хубави.

Какво ще отговарям,

ако ме попитат

защо сама се в тях затварям.

Нека поне да изглеждат красиво

и се моля още малко

да не се размажат броката и червилото.