Реших го! Тази вечер ще пиша.

С мастило сега ще заплача.

Ще излея своите сини сълзи

върху листите празни и бели.

Там във рими ще опиша онази тъга,

дето душата в мен премълча.

Ще чертая грозни къдрави линии

с треперещи длани и пръсти.

И ще изрисувам набързо болката,

че и тя веднъж лице да проима.

Удавил листовете в думи,

ще разходя всички ви в света ми.

Да видите колко и кога съм падал,

и как от калта сам съм се изправял.

Колко пъти на някого съм бил опора,

а под краката ми била е...

Само счупена греда.

Ред по ред все изграждах нечий свят,

пък моят беше на разруха тъй богат.

За рани чужди как ли не предлагах лек,

а моите си ги имам вече сякаш век.

И на други болките споделях,

а своите със себе си делях.

Сега усещам, почвам да се сривам,

сякаш мене си дори предавам.

Срещнал най-голямата си болка,

отново сам се мъча, сам се боря.

И виждам как срива се под мен света,

а наново нямам с кой да го градя.

Затова ще бутна всичко до основи,

да изтрия всичките безсмислени надежди.

Така поне, ако без надежди се живее,

напреде по-лесно да вървя ще бъде.

Накрая, преживял със себе си войната,

по-добре на други ще помагам във борбата.