С мастило ще заплача
Реших го! Тази вечер ще пиша.
С мастило сега ще заплача.
Ще излея своите сини сълзи
върху листите празни и бели.
Там във рими ще опиша онази тъга,
дето душата в мен премълча.
Ще чертая грозни къдрави линии
с треперещи длани и пръсти.
И ще изрисувам набързо болката,
че и тя веднъж лице да проима.
Удавил листовете в думи,
ще разходя всички ви в света ми.
Да видите колко и кога съм падал,
и как от калта сам съм се изправял.
Колко пъти на някого съм бил опора,
а под краката ми била е...
Само счупена греда.
Ред по ред все изграждах нечий свят,
пък моят беше на разруха тъй богат.
За рани чужди как ли не предлагах лек,
а моите си ги имам вече сякаш век.
И на други болките споделях,
а своите със себе си делях.
Сега усещам, почвам да се сривам,
сякаш мене си дори предавам.
Срещнал най-голямата си болка,
отново сам се мъча, сам се боря.
И виждам как срива се под мен света,
а наново нямам с кой да го градя.
Затова ще бутна всичко до основи,
да изтрия всичките безсмислени надежди.
Така поне, ако без надежди се живее,
напреде по-лесно да вървя ще бъде.
Накрая, преживял със себе си войната,
по-добре на други ще помагам във борбата.
© Владимир Петков All rights reserved.
