Сама съм -
и там пред заключена вечност
в утроба от залезна тишина
морето потръпва в любовна безбрежност
със пулса на нечия чужда вълна.
И тихо отмервам в годежа на мрака
заробена нощ на несбъднат копнеж,
оставена броди луната във нежност
и пясъчно тръпне в любовен ламтеж.
Събуждам се -
само морето ми шепне,
а някъде бавно проблясва звезда,
ревнива наднича луната и стене
под звездния купол от нощна тъма.
И ето ме, утро -
във бездна на мрака потъва изпитата бяла луна,
нощта като сянка ме следва и цяла
поглъща от моите вени скръбта...
© Сара Махова Todos los derechos reservados