Тихо отворя вратата на двора. Надниква.
Леко, безшумно, треперещ, на пръсти.
Тя, някъде там, страшно седи. Готви.
Или пък нервно се мръщи.

Изчаква, наостря уши. Трябва й повод.
Чете. Поглежда през прозореца. И чете.
Оставя кръглите си очила на масата.
Лъжичка захар. Отпива от горещото кафе.

А той се спъна в котката! Уви! И мяу...
Побесняла грабва точилката. От кафето боли.
И оставя петна!... А блузата й беше бяла.
Аман от тези калпазани. И от техните игри!

Изтичва бясна на двора. С леке.
Стиска точилката и крещи, и крещи...
"Ние такова... Само топката искахме."
Не е чак толкова страшно, нали?