Самота

27 abr 2007, 7:52

Poesía

706 0 0

Когато изляза... остава там,

цялата покрита с рани от неизпълнени обещания,

на любов чужда грее се на кладата.

И сякаш само спомена за утрето крепи я цялата.

Завърна ли се пак е там,

мълчаливо взирайки се, довършваме незапочналият разказ,

прегърнати отново заспиваме...

Всичко повтаря се... всяко утро...

Всяка вечер шептя горещо молитва:

- Господи, нека се свърши,

нека утре една от нас да бъде мъртва!

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.