Самотата

22 abr 2018, 9:42

Poesía » Civil

466 1 2

Тихо и бавно, тя ни убива,
всеки от нас, самота я нарича.
Остър нож в сърцето забива,
дори последната риза съблича.

Тихо е. Тихо е, тихо, нали,
сякаш угаснал е нашият свят.
Толкова тихо, че чувам, тупти,
сърцето ми с ритъм, за мен непознат.

И няма кой у дома да се връща,
имам нужда от две думи само.
Какво е без хора голямата къща,
таванът тежи на мъжкото рамо.

Да, тъжен е този живот в самота,
тихо е вечер, и сутрин, и обед,
Крие се близо до мен любовта,
излязла от зимата, викнала пролет.

Явор Перфанов
21.04.2018
Г. Оряховица

2018

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

fantboy94 (Иван Бодуров)

2018-04-23T00:55:45+03:00

Лично за мен, самотата е като пустиня в човешкия живот - никога човек не може да каже и да бъде сигурен и убеден, кога и кой ще премине през нея... Браво, много е хубаво стихотворението ти, поздравления!
dansyto (Данаил Таков)

2018-04-22T22:26:39+03:00

Харесвам го и те поздравявам!
Самотата ни преследва през целия ни живот, тя е най-верния спътник на човек, но сам не означава самотен! Да бягаш от нея – самотата, значи да бягаш от сянката си. Един много умен човек е казал " Да живееш в самота, трябва да си животно ...или бог.