Самотната скала

Дори и чайките забравят да  крещят,

прелитайки край старата скала.

Към нея вече само спомени летят,

със натежали от тъга крила.

Те виждат пак венец от полските  цветя,

морето с укротените вълни,

и... същата скала, където беше ТЯ.

Любов, поне на сън, ме прегърни…

Макар и бавно, но скалата се руши.

Единствено остава  само  любовта,

че тя възкръсва във нетленните души

и преминава с тях във вечността.