Самотната скала

Дори и чайките забравят да крещят,

прелитайки край старата скала.

Към нея вече само спомени летят,

със натежали от тъга крила.

Те виждат пак венец от полските цветя,

морето с укротените вълни,

и... същата скала, където беше ТЯ.

Любов, поне на сън, ме прегърни…

Макар и бавно, но скалата се руши.

Единствено остава само любовта,

че тя възкръсва във нетленните души

и преминава с тях във вечността.

El Autor ha prohibido la votación.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.