Самотното дете

Тихо е! Тъмнината обхващала прашната стая!

Като призрак седяло то с наведена глава...

Отразеният образ в огледалото отсреща

се размивал в тежката черна мъгла!

Две очи проблясват, вгледани в нищото!

Лице толкова от скоро, а сякаш от отдавна забравило да се усмихва...

Като самотно цвете на изоставената спирка,

ритъмът на живот все повече притихва!

Спомен след спомен, боли го душата,

сякаш сърцето умира в пълен погром!

Чуват се само сълзите в тъмата...

То беше там, но сякаш не бе в своя дом!

С празен поглед извърта глава

и вижда онези две ярки звезди...

Толкова далечни и толкова близки,

за миг се стичат онези тежки сълзи!

Тихо е! Безизразно, то - детето, седи в тъмата

и брои време, сякаш в измама!

Само... без родители живее то в жестокия свят

... и никога не ще настъпи тъй желаната промяна!...