Да бъда себе си, да бъда харесвана…
Да бъда себе си…
Да бъда сочена с пръст… Ще бъда себе си...
И какво от това…
Пак бягам, Крещя, Потъвам, Изплувам…
Надигам глава
и отново проклета самота…
Е, себе си съм…
Що за глупост, на кого му харесва това…
Отново върнах се на онзи кръстопът…
Потърсих огледало,
но сред тези пущинаци
не го намерих…
Дали да се откажа…
Защо пък да се гледам в огледалото…
Което все ми се присмива…
То все ме сочи с пръст –
и казва – Себе си бъди!
Сарказъм ме прободе от счупено парченце...
Ирония – защо го правиш...
И присмех –
сякаш злобното кикотене
преследва ме навсякъде…
Ах, ах, ах, ах…
Така ти е добре, макар строшено на парчета…
Харесва ти да изкривяваш образа ми вечно…
Забавно ти е, зная...
Но аз се уморих да те сглобявам…
И пак ще избягам…
До скоро…