Гласът ù още екне в каменните стъпала -
с писъка на осъзнатото; на смърт, на края...
Застигнала я беше този ден вдовическа съдба
(че който не е страдал - само той не знае...)
Очите ù потънали и притъмнели в лудост
от болката, че вече няма да се върне той,
кървят строшени в своята самотна хубост
и сферите им не намират никъде покой...
Едва изгряло, утринното слънце се притули
и скришом в облака заплака. После заваля.
Камбаната с траурни трели я забули
и бавно прониза с гласа си деня. ...