Две сестри си имам аз -

недалече, на малко път оттук.

Но и една, по своя воля,

по общ избор, съдба и път.

Само две са кръвни, но мои

са и трите и ми принадлежат.

Едната както мен дойде,

износвах всички нейни дрехи.

Другата също близка е,

на нея давам ѝ сестрински съвети.

А третата, която аз обичам,

и която дава ми подслон

в душата си и дава всичко

и е на родословното дърво

помощният, тъй ценен клон,

който ме издига нависоко,

над света и над духовното,

нея държа близо до сърцето.

Тя живее като другите две,

дълбоко, вътре в него.

Тя не пееше като мен и тях.

Беше мелодията различна.

Сякаш не смее да падне сняг

върху украсата и пролетта

на песнопойна птичка.

Днешният ден, далеч от детство,

далеч от игри и споделяне на кукли,

държа ръката ѝ и тъй е ценно

да не напусна нейните прегръдки.

Думите ѝ и топлината

скъсяваха разстоянието,

което трябваше да измине

на път към нейното, моето и нашето.

Заради нея уютът ми у нас го има.

И все пак, нейната нежна песен

караше всяка пеперуда 

да ревнува без да спира,

защото по-красива беше Тя от нея,

без да знае или да подозира.

В косите ѝ теменужките лежат.

Както лежат и в разцъфнал май.

На тази сестричка аз принадлежа

до самия,

сетен

край.